Тате носи, мама меси, а ние пишем смс-и

Тате носи, мама меси, ние пишем есемеси
​​​​​​Стояна Нацева

​В годините на късния социализъм под една карикатура в „Стършел“ се появи крилата фраза, бичуваща младежката леност: „Тате носи, мама меси, ние пушим „Стюардеси“. Няколко десетилетия по-късно това звучи като безобиден виц, марката цигари вече е колекционерска рядкост, а обществено-политическият фон коренно се е променил. Но и един бегъл по кафенетата в работно време подсказва, че под някаква форма проблемът все още съществува.

​Потвърждават го скорошните данни от анализа на Института за пазарна икономика (ИПИ) за младежите извън системите на заетост, образование или обучение: над 183 хил. пораснали момчета и момичета у нас нито работят, нито учат, а просто чакат семействата им да ги издържат. Да, част от тях са млади домакини, разчитащи на заплатите на мъжете си (и така се вкарват в зависими отношения, но това е отделна тема). Само че и групата на онези, които просто се мотаят без собствени доходи и се вписват в модернизирания слоган: „Тате носи, мама меси, ние пишем есемеси“, никак не е малка.
​Как се получава така, че млади мъже на 25-30 години все още живеят в домовете на родителите си и (според възможностите на по-възрастното поколение) харчат парите им: от 400 до 3000 лева месечно? Високите цени на жилищата в големите градове не са основната причина, тенденцията е сходна и в малките населени места. Пазарът на труда функционира нормално. Тогава?


​Да се вгледаме по-отблизо в семейния модел. Аз го правя в няколко от книгите ми, но най-разширеният анализ е в „Силата на рода“. Там отговарям конкретно на въпросите: Как да възпитаваме децата си, така че те да се впишат безпроблемно в социума? И какво да правим (или да не правим), за да пораснат като самостоятелни, уверени и отговорни за живота си хора?

​Сигурно всеки може да се сети поне за един случай, в който му е идвало да си запуши ушите заради крещяща подир детето си майка: Не влизай в морето, има вълни!… Не се катери, ще паднеш!… Не тичай, ще се изпотиш и ще настинеш!….Не пипай кучето, ще те ухапе!… Списъкът със забрани е дълъг, но не тоталният контрол, а доверието в детето и във възможностите му ще помогне то да расте здраво и силно.

​Знам, процесът на сепарация е естествен, но труден за родителите. Особено за майките – те са били едно цяло с децата си, преди да ги родят. И все пак, съгласете се – несрязаната навреме пъпна връв (фигуративно казано) ще нанесе по-дълготрайни вреди от една настинка или ожулено коляно.
​Родителите трябва да са наясно с етапите на отделянето, да надделяват над страховете си и да дават достатъчно свобода на децата си. А първата сепарация е самото раждане. Майката изпитва болка, не непременно само физическа. Тялото ѝ се разделя от детето, което е носило 9 месеца. През първата година бебето има простички нужди: от храна, от любов и от присъствието на родителите. Това е времето на прегръдките и кърменето, докато дойде време за втората сепарация – тя идва с прохождането. Тогава ще трябва да му позволите да пада и да става, да опознава околния свят, вместо да усвоява какво значи думата „не“. Строгото ограничаване ще го направи недоверчиво, вероятно ще го подтикне да се свива в черупката си по-нататък.

​Към третата си годинка детето започва много да пита, а родителите трябва да внимават да не го спират непрекъснато (Не искай това… Не може сега… Остави ме, имам работа!). В противен случай у сина или дъщерята се насажда заблудата, че само безопасното е правилно и че трябва да са кротки, за да бъдат обичани. Да, така контролът е по-лесен. Знаят го и в детските градини, и в училищата, там връзката се затвърждава. Факт е, че канализирането на детската енергия чрез забрани е полезна за дисциплината, за приучването към смиряване на егото и за по-лесното вписване в системата. Но при неправилно отношение на третия етап от отделянето децата може и да не развият всичките си качества и способности.

​Четвъртият етап на сепарацията е на 7-годишна възраст. Детето прави разлика между редно и нередно, знае кога ще бъде похвалено или наказано. Вече има и други авторитети, влияят му учители, съученици.

Петото отделяне настъпва след 10-годишна възраст. Намесват се възпитатели, треньори, приятели. Родителите слизат с още едно стъпало от пиедестала. Важно е да внимават за първите прояви на бунт (дори да е само похабено от неумение червило) и да реагират спокойно. На тази възраст свръхконтролът е особено непрепоръчителен, защото иначе започва изграждането на комплекси.

Шестият етап на сепарация протича през пубертета. Бунтът е явен и силен, а родителите все пак трябва да намират начин да казват не само с думи, а и с поведението си: Ти си важна част от нашия живот и нашето семейство! Имаш задължения и отговорности. Ние имаме нужда от теб!

​Тийнейджърите не бива да придобиват всичко наготово. До 18-20-годишна възраст децата трябва да имат достатъчно знания, умения и увереност, така че и сами да започнат да изграждат своя живот.
​Понякога родителите се опитват да задържат у дома сина или дъщерята, дори след като той или тя твърдо поиска да се отдели. Може би подсъзнателно се успокояват, че го правят от обич, че това е форма на закрила в тежки времена. Мога само да напомня, че лъвицата не гони своите лъвчета от прайда, защото не я е грижа какви опасности ги чакат в саваната, а напротив – защото инстинктът ѝ казва, че след като вече им е показала как се ловува и как да се пазят, те трябва да го правят сами.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е защитено !!